Гриндевалд тичаше колкото можеше. Студени дъждовни капки се сипеха по старото му тъмно лице. Зеленикавата му роба се вееше на северния вятър. Старият магьосник постоянно поглеждаше зад себе си, уверявайки се, че никой не го следва.
Старите напукани улици на Ал’дарс се пълнеха с вода. На всякъде бе тъмно, но това не пречеше на магът да се ориентира. Той прескачаше локвите и заобикаляше къщите с удивителна ловкост. Малки водни струи течаха през малката му сива брада и се вливаха в качулката му. От време на време старецът забавяше ход, за да си поеме въздох, но после пак тръгваше, все по- бързо и по- бързо.
Безлюдният път, по който тичаше той водеше към „Заспалият гигант” – малка страноприемница денонощно приемаща посетители. Странникът най- после се спря на дървената веранда и, оглеждайки се във всички посоки си поемаше въздух. Решен той отвори старинната врата и тромаво влезе в изпълнен с дим и хорски гласове салон. Той свали протритата си качулка и небрежно зализа разрошената си сребриста коса. Никой от посетителите не му обръщаше внимание. Сред гостите имаше хора, елфи, джуджета, гоблини и кралторци. Гриндевалд хладно подмина всички и се доближи до бармана – нисък и дебел старец с оредяла коса и брада.
- Здравей Гриндевалд – поздрави го съдържателят – Дълго не си се мяркал.
- Имах много работа из кастилските земи – на бързо му каза облеченият в бледо зелено – Търся един човек. Казаха ми, че мога да го намеря тук. Сигурно го знаеш, като Скитника.
- А, да. Скитника. Тук е. – възрастният мъж скришно посочи една от ъгловите маси, плътно долепена до замъгления прозорец. На нея стоеше забулен мъж, пушещ лула и държащ халба с бира в ръка. – Тук е от няколко часа. Сигурно чака бурята да отмине.
- Благодаря.
Магът се отдръпна от барплота и се отправи към дървената маса, вперил поглед в стоящия на нея.
- Здравей Берил. Ето, че отново се срещаме.
- Как си Гриндевалд. – Берил говореше монотонно и почти отегчено, като дори не поглеждаше новодошлия.
Магьосникът дръпна един стол и седна.
- Знам, че не обичаш дългите разговори, така че няма да овъртам. Имам нужда от помоща ти.
- Вече не се занимавам с такива неща. Не и откакто ме изпратиха в изгнание.
- Знам, но само ти можеш да ми помогнеш!
- Гриндевалд, да не би да дочух нотка на отчаяние в гласа ти? – иронично каза странникът.
- Стига Берил! Нямам време! Ще ми помогнеш ли, или не? – магьосникът вече губеше търпение, но се стараеше да се държи очтиво с арогантния си събеседник. Явно бе, че Берил му е необходим.
- Какво ще спечеля от цялата работа?
- Уважение, слава...
- С тези неща не мога да си платя яденето Грийндевалд! Говоря за пари! Колко ще ми платош?
- Добре... – изсъска магът – Ако ми помогнеш, ще ти позволя сам да избереш наградата си. Става ли?
- Добре, убеди ме. Какво трябва да направя?
- Трябва на всяка цена да се доберем до Кристалната планина. Причината ще разбереш в последствие.
- Има доста път до Кристалната планина... – каза мъжът, докато огасваше лулата си. - Къде ще отсядаме?
- Няма да се задържаме много. – обясни магът, внимавайки да не ги подслушват – Но ще трябва да минем през Гасталия.
- През елфическата столица? Явно мисията е много важна, щом ще трябва да навлизаме в земите на Лийфтайн.
- Така е. – серьозно продължи Гриндевалд – Именно заради това те моля да ми помогнеш. Само ти знаеш как се стига до прохода Пендресет.
- Само това ли било? – мъжът се разсмя – И това ми било важна мисия! Добре, ще те заведа до прхода.
- Искаш да кажеш „Ще ви заведа до прохода”.
- Моля?
- Няма да сме само аз и ти. – магът се усмихна широко – Знам, че мразиш да си сред много хора, но с нас ще дойдат още трима.
- А, не! – Берил стана от стола си – Няма да...
Скитникът се сети за наградата, която щеше да получи. Парите са си пари, независимо, колко неприятно щеше да е за него това пътуване.
Той кимна тихомълком, метна на масата две сребърни монети и направи знак на Гриндевалд, да тръгват.
Бурята още не беше свършила, но вече не беше толкова силна. На калната пътека пред страноприемницата чакаше прегуърбен мъж, облечен в шуба, която закриваше лицето му и правеше тялото му безформено. Само дългата му кафява брада, подаваща се изпод бежавата качулка издаваше пола му. Фигурата бе яхнала колям сив кон, който нетърпеливо потропваше с копита, тръскайки мократа си грива. В ръката си, облечена в протрита кожена ръкавица странникът държеше юздите на още два коня – бял и черен, които кротко седяха до неговия.
- Гриндевалд – извика фигурата, когато видя току-що излезлите двама – Намерих коне, както ми заръча!
- Браво! – усмихна му се магът – Да се качваме Берил! Много път ни чака!
Двамата бързо се качиха на конете и всички потеглиха надолу към градските порти.
Морският бряг на Ал’дарас бе много красиво, а и много тихо място. Този обсипан с златист пясък плаж беше перфектното място за усамотение, а особено и рано сутрин. Точно тази ранна и тъмна утрин, усвежена след снощната буря, две фигури самотно стояха на границата между брега и водата.
- Умръзна ми! – измрънка едната фигура, видимо по- ниска от другата – Чакаме вече цял час!
- Имай доверие на магьосника! – сопна му се втората фигура, очевидно жена – Щом ни каза, че ще дойде, значи ще дойде!
- Как може да имаш доверие на старец, който дойде при нас от нищото, знаещ за нас, имената ни и всичко останало, молещ ни за помощ?
- Щом става дума за бъдещето на цялото човечество, бих се доверила дори и на орк.
По- ниската фигура изпръхтя и повече не проговори.
Слънцето вече изгряваше, когато трима конници се доближиха до двете фигури на брега.
- Крайно време беше! – изръмжа ниската фигура.
- Казах ви, че ще се присъединя към вас на брега, господин Олтин – високомерно каза Гриндевалд – Не съм казвал, кога ще се случи това.
- Е, както и да е, намерихте ли онзи мъж, за когото говорехте? – попита жената.
- Да, намери ме. – надменно каза Берил.
- Значи ти си прочутия Скитник? – разсмя се ниската фигура – Онзи пропадналия, дето просеше пари за бира в „Спящият гигант”.
Берил го изгледа ядосано, а пронизителните му зелени очи започнаха да святкат.
- Е, Гриндевалд – тихо попита жената – Ще споделиш ли с нас за какво ни извика?
- Вече казах! – студено отвърна магът – ще разберете, когато му дойде времето!
- Е, магьоснико, ще ме запознеш ли с тези двамата? – надменно промени темата Скитникът.
- О, да – сети се възрастният мъж – Берил, това са Фауна – елф рейнджър, Олтин – джуджешки чуконосец, а мъжът, възседнал кон се казва...
- Всъщност имам много имена – прекъсна го мъжът с дългата брада – Но можете да ме наричате Страджен.
Сря Дек 10, 2008 1:14 am